Какво искат протестиращите?

 

На пръв поглед  е ясно, освен това медиите гъмжат от хора, които не спират да обясняват какво иска протестиращите. Искат справедливост, върховенство на закона, премахване на корупцията и все такива хубави неща, срещу които никой не би могъл да възрази. Тези хубави неща са в основата на емоцията, която генерира енергията по жълтите павета.

Та, искат се хубави неща, които обаче са осъдени да си останат на нивото на приказките, защото никой не е измислил начин да измери обективно справедливостта. Иначе за пропаганда вършат работа. Има обаче и едно съвсем конкретно искане – „Оставка!“. Това е вече нещо конкретно и ясно. Оставка или има, или няма. Оставка, предсрочни избори, това е! Докато не стане – яйца, вувузели, бомби по полицията…

Всичко изглежда логично, докато не започнем да си задаваме въпроси. Защо например 60% подкрепят протестите, а примерно само 34% искат предсрочни избори?! Много просто. На искането за справедливост и достоен живот никой не може да възрази. Въпросът как да се стигне до тях обаче вече води до разделение. За достатъчен брой хора предсрочните избори не са част от пътя към щастието. По простата причина, че си задават въпроса: „А какво ще стане след това?“

Пак да попитаме: защо на всяка цена трябва да има оставка и предсрочни избори, два месеца преди редовните?

Сторонниците на протеста обикновено дават два псевдо-отговора.

Първият е – за да не може ГЕРБ да фалшифицира за пореден  път изборите. Това обаче е аргумент, обиден за всеки средно интелигентен човек. Когато е бил на власт, Борисов никога не е правил избори, които след това да спечели. Направи президентските избори, които бяха спечелени от Румен Радев. Обратно, сегашният мандат на Борисов е след изборите, организирани от служебното правителство на Румен Радев.

Аргументът „ГЕРБ ще фалшифицират изборитие“ има и допълнителната функция да внуши, че всъщност Борисов не е бил популярен, не е получавал на три пъти легитимен мандат за управление, а някак си е измамил българския народ.

Вторият псевдо-аргумент е – Борисов трябва да си ходи, защото „Повече така не може!“. Един вид, „Не се търпи вече!“. Защо обаче точно сега, или по-точно през месец юли, Борисов стана нетърпим? Какво се случи, че българското общество „прогледна“?! Ами, случи се КОВИД-19, случиха се едни неща с Васил Божков, други неща с доверениците на президента Радев. Наизлязоха видеа, записи, снимки - защо сега? Какво точно се случи, че през март Борисов беше спасителят, а сега трябва да се радваме, че някакви демократи замерят офисите на ГЕРБ с лайна?! Краткият отговор - някой реши, че сега е моментът.

Независимо какво си мислят протестиращите, зададената от техните кукловоди цел е малко по-друга.  Истинската цел на протестите е чрез оставката Борисов да си „признае“, че се е провалил. Нещо като при сталинските процеси през 30-те. НКВД може и така да те застреля, но е много важно преди това да си признаеш, че си работил против съветската власт. Признанието за провал от страна на Борисов ще бъде огромен бонус за политическите му противници, за опозицията от различните части на политическия спектър. Те ще могат с няколко десетки децибела по-високо да претендират, че идват, за да „спасят България“.

С една дума – протестите целят политически дивиденти за БСП, Мая Манолова, ДБ, „Възраждане“, за който се сетите. Протестът е политически, но по един прикрит, лицемерен начин. Затова сега ще се тръби по всички телевизии и социални мрежи как Резолюцията на Европарламента била победа за „гражданите“ и „гражданското общество“. Всъщност, тя е победа за политическите противници на Борисов, което ясно личи и от това, че бе прокарана именно благодарение на левицата в Европарламента.

Протестът има политически цели, но това никой не смее да го каже. Напротив, крие се - сръчно и недотам сръчно. Да видим например как започва прочутото вече Писмо на хилядата интелектуалци: „Ние, долуподписаните, като подкрепяме свободно протестиращите граждани, а не определени политически формации…“ и т.н. Много хитро, няма що. Да не си помисли някой, че всъщност наливате вода в мелниците именно на „определени политически формации“!? Явно и хилядата интелектуалци смятат като проф. Иво Христов, че в българския народ има достатъчно дебили, които да повярват, че протестът е „граждански“.

Ами, какво лошо има в това, ще каже някой, важното е да свалим Борисов!

Който не вижда моралния проблем, няма как да му се обясни. Не може да претендираш, че си носител на истината, а да си служиш с лъжи и евтини манипулации. Не може да се заявяваш като борец със задкулисието, а да действаш на принципа „Целта оправдава средствата“. Не, яйцата и бесилките не са дребен стилистичен детайл, за който трябва да си запушим носа в името на „голямата правда“. Те са израз на безидейност. Протестът деградира до вулгарно хейтърство. И ако за комунистите и производните им това е стил на политическо поведение, за „градската десница“ е недопустимо. И един немаловажен, практически детайл. Модерните десни привърженици на идеята за „единен фронт“ не  е зле да се върнат в историята  и да видят какво се случва с партньорите на комунистическата партия, когато ОФ взема властта през 1944 г. И Никола Петков е бил ентусиазиран отечественофронтовец.