Организиране на тялото
Любомир Николов влезе в полезрението на критиката и изкусената публика със сборника "Въжеиграчът Карол", номиниран за наградата "Хеликон" през 2009 г. Да си създадеш име, когато се подписваш като Любомир Николов, сигурно не е лесно – на публиката трябва непрекъснато да й се напомня, че "този" не е онзи Любомир Николов, писателя фантаст и преводач на "Властелинът на пръстените", нито пък другият Любомир Николов, който пише поезия и живее в САЩ. Да не говорим, че като че ли има и още един-двама писатели с това име. Този Любомир Николов, за когото говорим, е роден през 1961 г. и е психолог по образование, а със сборника "Очи на сляп, език на болен" е на път да се превърне в първия, за когото се сещаме, като чуем това име.
Разказите в "Очи на сляп, език на болен" с лекота ни вадят от дневния ред, в който медиите държат да ни натъпчат, и фино иронизират онова драматизиране на тривиалното, което струи от телевизионните екрани. Това са енигматични притчи, стъпили с единия крак в смеха, а с другия в поезията. Онова, което вълнува писателя, няма конкретни социално-исторически параметри – то може да се случи тук и сега или пък в бъдещето, или пък някъде в Испания или Латинска Америка. Доста от разказите сякаш принадлежат на жанра на фантастиката, но бъдещето при Любомир Николов е по-скоро терен за проиграване на идеи, отколкото цялостно промислен свят. Повечето разкази са изградени на принципа "Да си представим, че...". Например: какво би било, ако стане възможно цялата памет на човека да се дигитализира, а след смъртта му той бъде възкресен като холограма на базата на алгоритми и мултимедийни файлове ("Пич... забрави си тялото"). Игрите на ума обаче намират своето емоционално съответствие, интелектуалните конструкции са уплътнени с една всмукваща читателя атмосфера, меняща се в отделните разкази и все пак относително хомогенна.
Две са темите, около които гравитират разказите на Любомир Николов. Първата е за онова, което надхвърля, надживява тялото, но не е точно "душа", а по-скоро информационно поле или масив. На няколко пъти става дума за безсмъртие - в мрежата или върху твърд диск. Идеята е разгърната в разказа "Няколко котки повече", където астронавтите установяват, че на разстояние по-голямо от 600 000 км от земята човешките тела се сливат в нещо като желе, а когато корабът отново се доближи до земята – телата се оформят отново, "подреждани" от невидимо инфо поле, излъчвано от земните организми. Любомир Николов е автор и на книга, озаглавена "Съзнание и паранормални явления", в които се опитва да осветли от "сериозна" гледна точка въпроса за връзките между съзнанието и тялото. На места в сборника това личи. Втората тема засяга проблема за реда и свободата. Има нещо, надхвърлящо материалната подреденост и благополучие - Любомир Николов го нарича дух и се надсмива над желанието този дух да бъде опитомен, подчинен на представите ни за рационален ред, "орднунг". Пазителите на реда обикновено са жени – като Жана Бел от "Ред" и "Таня" от "Град с приповдигнати хора", а страстта към подреденост се съчетава с емоционална приповдигнатост. Освен че е консуматорска, съвременната цивилизация е и свръхсантиментална, внушава Любомир Николов, стереотипизираните чувства са храната на системата. На това е посветен един от най-силните разкази от сборника – "Организация на тялото в криза". Организирането на тялото означава да възвърнем неговата природност, лекота, живот. "Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им." Проблемът е, че онова, което наричаме свое Аз, също е социално наслоение, от което трябва да се освободим, ако искаме да "организираме тялото". Любомир Николов добре си дава сметка за това и неговата критичност към съвременността никъде не избива в инфантилно бунтарство.
Всъщност тези теми са на ръба на нюейджърския кич - само една погрешна стъпка и пропадаме в потопа от тривиалности за "съзнание отвъд тялото" и "бездуховността на капитализма". Любомир Николов обаче е съумял да се опази. Той притежава усет към баналностите на езика, които са част от капаните на системата. В разказите му има лекота и гъвкавост, фини преходи, смени на перспективата. За разлика от повечето си млади колеги той не разказва от първо лице и не скулптурира автобиографичната си фигура. Разказите му си имат герои. Е, засега героите са по-скоро силуети, запомнят се по-скоро идеята, настроението или сюжетният обрат. Разказът, дал заглавие на сборника, клони вече към повестта и загатва, че на Любомир Николов сигурно не му е чужда идеята за роман. Очакваме с нетърпение да видим как ще организира интуициите си там.
Любомир Николов влезе в полезрението на критиката и изкусената публика със сборника "Въжеиграчът Карол", номиниран за наградата "Хеликон" през 2009 г. Да си създадеш име, когато се подписваш като Любомир Николов, сигурно не е лесно – на публиката трябва непрекъснато да й се напомня, че "този" не е онзи Любомир Николов, писателя фантаст и преводач на "Властелинът на пръстените", нито пък другият Любомир Николов, който пише поезия и живее в САЩ. Да не говорим, че като че ли има и още един-двама писатели с това име. Този Любомир Николов, за когото говорим, е роден през 1961 г. и е психолог по образование, а със сборника "Очи на сляп, език на болен" е на път да се превърне в първия, за когото се сещаме, като чуем това име.
Разказите в "Очи на сляп, език на болен" с лекота ни вадят от дневния ред, в който медиите държат да ни натъпчат, и фино иронизират онова драматизиране на тривиалното, което струи от телевизионните екрани. Това са енигматични притчи, стъпили с единия крак в смеха, а с другия в поезията. Онова, което вълнува писателя, няма конкретни социално-исторически параметри – то може да се случи тук и сега или пък в бъдещето, или пък някъде в Испания или Латинска Америка. Доста от разказите сякаш принадлежат на жанра на фантастиката, но бъдещето при Любомир Николов е по-скоро терен за проиграване на идеи, отколкото цялостно промислен свят. Повечето разкази са изградени на принципа "Да си представим, че...". Например: какво би било, ако стане възможно цялата памет на човека да се дигитализира, а след смъртта му той бъде възкресен като холограма на базата на алгоритми и мултимедийни файлове ("Пич... забрави си тялото"). Игрите на ума обаче намират своето емоционално съответствие, интелектуалните конструкции са уплътнени с една всмукваща читателя атмосфера, меняща се в отделните разкази и все пак относително хомогенна.
Две са темите, около които гравитират разказите на Любомир Николов. Първата е за онова, което надхвърля, надживява тялото, но не е точно "душа", а по-скоро информационно поле или масив. На няколко пъти става дума за безсмъртие - в мрежата или върху твърд диск. Идеята е разгърната в разказа "Няколко котки повече", където астронавтите установяват, че на разстояние по-голямо от 600 000 км от земята човешките тела се сливат в нещо като желе, а когато корабът отново се доближи до земята – телата се оформят отново, "подреждани" от невидимо инфо поле, излъчвано от земните организми. Любомир Николов е автор и на книга, озаглавена "Съзнание и паранормални явления", в които се опитва да осветли от "сериозна" гледна точка въпроса за връзките между съзнанието и тялото. На места в сборника това личи. Втората тема засяга проблема за реда и свободата. Има нещо, надхвърлящо материалната подреденост и благополучие - Любомир Николов го нарича дух и се надсмива над желанието този дух да бъде опитомен, подчинен на представите ни за рационален ред, "орднунг". Пазителите на реда обикновено са жени – като Жана Бел от "Ред" и "Таня" от "Град с приповдигнати хора", а страстта към подреденост се съчетава с емоционална приповдигнатост. Освен че е консуматорска, съвременната цивилизация е и свръхсантиментална, внушава Любомир Николов, стереотипизираните чувства са храната на системата. На това е посветен един от най-силните разкази от сборника – "Организация на тялото в криза". Организирането на тялото означава да възвърнем неговата природност, лекота, живот. "Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им." Проблемът е, че онова, което наричаме свое Аз, също е социално наслоение, от което трябва да се освободим, ако искаме да "организираме тялото". Любомир Николов добре си дава сметка за това и неговата критичност към съвременността никъде не избива в инфантилно бунтарство.
Всъщност тези теми са на ръба на нюейджърския кич - само една погрешна стъпка и пропадаме в потопа от тривиалности за "съзнание отвъд тялото" и "бездуховността на капитализма". Любомир Николов обаче е съумял да се опази. Той притежава усет към баналностите на езика, които са част от капаните на системата. В разказите му има лекота и гъвкавост, фини преходи, смени на перспективата. За разлика от повечето си млади колеги той не разказва от първо лице и не скулптурира автобиографичната си фигура. Разказите му си имат герои. Е, засега героите са по-скоро силуети, запомнят се по-скоро идеята, настроението или сюжетният обрат. Разказът, дал заглавие на сборника, клони вече към повестта и загатва, че на Любомир Николов сигурно не му е чужда идеята за роман. Очакваме с нетърпение да видим как ще организира интуициите си там.
Няма коментари:
Публикуване на коментар