Да

 

2011 г. беше добра за българския роман, но като че ли вниманието на критиката остана прицелено единствено във „Възвишение” на Милен Русков и „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Всяка една от тези книги е и повече, и по-малко от роман - направена по своя собствена формула, неповторима, съизмерима единствено със себе си. За разлика от тях „Нобелистът” на Елена Алексиева следва един от най-разпространените модели за правене на сериозна съвременна проза – криминална интрига, върху която се напластяват други неща. Всяка година по света излизат стотици вариации на този модел. И точно защото е сравним, с чиста съвест можем да кажем – „Нобелистът” е добър роман. Ако въобще е адекватно да говорим за „световно ниво” в литературата, Елена Алексиева го е постигнала.

Предишният роман на Алексиева, „Тя е тук”, също беше изработен по тази формула, но с не толкова убедителен резултат. Елена Алексиева сякаш бавно, но сигурно се освобождава от херметичното и маниерно ранно свое писане, спечелило й фенове в тесните литературни кръгове. Последните й романи са по-четивни, но с обичайната за нея безкомпромисност към стила.

„Нобелистът” започва с историята за писателя-нобелист Ернесто Гертелсман, дошъл за среща с читатели в София, но отвлечен с цел откуп, след което и той, и похитителите мистериозно изчезват. Разследването се води от инспектор Ванда Беловска – уморена, наближаваща четиридесетте жена. Тя живее сама с игуаната си Хенри, оплетена в сложни отношения на вина, разочарование и гняв спрямо своенравната си майка и колегите от Системата. Освен това Беловска пише кратки стихотворения в мобилния си телефон. Преразказан по този начин, романът звучи ужасяващо. И Нобеловата награда, все подминаваща България, и корумпираната, бюрократизирана полиция, и изгубилата смисъл в съществуването си стара мома – всичко това са теми, затрупани с толкова кич и клишета, че се изисква не просто талант, но и кураж, за да ги използваш като материал за роман. Елена Алексиева ги е имала – и успяла. Фино формулирани прозрения, неочаквани образи, точен усет кога да се спре и кога да се продължи. Изпипана книга.

„Нобелистът” работи на няколко нива. Първо, имаме криминална интрига, която поддържа напрежението (точно обяснението на загадката обаче е доста неубедително). Второ, типично за модерните употреби на криминалния жанр, разследването ни предлага серия от социални разрези – полицейско ежедневие, провинциален писател и неговата амбициозна съпруга, умиращо село със симпатични и потайни бабички… В тези социални разрези обаче виждаме хора, а не от карикатури. Елена Алексиева е като че ли почти единственият български писател в момента, който може да представи еднакво убедително пейзажи и типажи и от столицата, и от малкия провинциален град, и от пустеещите села... Още по-важни за интегралното звучене на романа са скритите му теми. Първата от тях засяга литературата като спасение, преодоляване, естетическо превъзмогване на живота – и респективно като провал. Втората е свързана с вината. Главната героиня, Ванда Беловска, не е просто поредната инкарнация на типа „уморено, изгубило илюзиите си, но честно ченге”. Ванда е бронирана с горчив скептицизъм и в същото време отворена, уязвима, при това за неподозирани „изкушения”. Разследването, което тя води, всъщност е път към помирението със себе си, приспособяване към чувството за вина. Вина заради свободата, платена със самота.

„Нобелистът” проиграва различните аспекти на провала – префесионален, сексуален, творчески, морален, екзистенциален… Но макар да се разгръща като типичен „роман-ноар”, той оставя усещането за лекота, въздух, надежда. И това не е защото романът завършва с подхваналия нова книга писател. Елена Алексиева успява да преобрази баналността на съществуването, да придаде цвят на сивото и живот на мъртвото. Към края на книгата Ванда чете издадената на английски книжка на скромния като дарование провинциален писател Асен Войнов и се изненадва как преводът е преобразил тривиалното. „Нещо друго се беше появило в нея [книгата], нещо ново сияеше от дълбините й като от дъното на океан в безлунна нощ, смайващо и невероятно, неповторимо дори в грозотата си, красиво дори в глуповатата си битова драматичност”. В следващия момент Ванда ще осъзнае: „Това е нашият живот. (…) Това  е нашият живот, на който гледаме с презрение, защото единствено истински бедният презира онова, което има, и тъкмо затова то винаги му се струва така несправедливо и отвратително малко”. И тъкмо това „Нобелистът” успява да направи, при това на български – да озари тривиалността на провинциалните ни драми, без да ги разкрасява. Да преведе живота ни на поносим език. А това вече е много.

Елена Алексиева, „Нобелистът”, ИК „Сиела”, С., 2011