Скепсисът и градът
С усърдието на земеделски стопанин Радослав Парушев всяка година или
през година изнася за публиката по една нова книга, предлагаща ни стока,
която може и да прилича на миналогодишната, но поне няма компромис в
качеството. В последно време повечето млади български писатели
организират книгите около себе си – те с имената си са и разказвачи, и
герои, а останалият свят се превръща в някаква ту забавна, ту потискаща
менажерия от персонажи, с чийто вътрешен живот писателят даже и не прави
сметка да се занимава. В тази автороцентрична литература Парушев е
князът на самоиронията. Не прави изключение и "Смъртта не е за всеки" –
новият му сборник с разкази, симетрично продължение на излезлия миналата
година "Животът не е за всеки". В повечето разкази от тези книги нещата
се случват с Чарли (т.е. Парушев) и неговите приятели Иван Мудов, Васо
(Васил Георгиев) и Богдан Русев. Или с техните двойници, които обаче
доста наподобяват оригиналите. Ако читателят не хване самоиронията, това
натрапчиво стилизиране на себе си и приятелската среда може и да
подразни. Това е може би и причината Парушев да бъде много харесван от
едни и много нехаресван от други – автотематизацията не е за всеки.
Запазената марка на Парушев са резките преходи между пределно
достоверното (баровете By the way и "Билкова") и откровено фикционалното
(като "Храма на оракула на К’Тулу", намиращ се в Северната индустриална
зона). Градовете се сменят с лекотата, с която се сменят епохите – от
Цюрих към София и от настоящето към XVII в. или пък бъдещето. Парушев не
е писател, който ще тръгне да обвързва героя със средата или
поведението с психологията. Той е по-скоро алегорик и дори проповедник.
Сюжетите му трябва да оголят комедията на човешкото съществуване – но
както знаем, комедиите завършват винаги щастливо - със спасение.
Радослав Парушев е градски писател. Не защото непрекъснато се заявява като такъв и не толкова защото разказите му работят с материали от топографията и антропологията на София. Парушев е ловец на мига, на мимолетното, на изплъзващото се, което още от Бодлер насам е приоритет на модерния художник. При Парушев мимолетното е издигнато в конструктивен похват. Голяма част от разказите му са построени върху идеята за живота като плетеница от отворени възможности, т.е. върху простото "Какво би станало, ако...", което обаче Парушев разгръща с виртуозна изобретателност. Такива са едни от най-силните текстове в "Животът не е за всеки" – "Авел" и "Единайсти август 2008 г.", такива са в новата му книга "In Turicum" и "Писма от Кур". Тази множествена отвореност на съществуването намира пълното си разгръщане в концепцията за паралелните вселени и паралелните ни двойници – развита в романа "Project Достоевски" и разкази като "Пътят на Карлито" и "Отново за другостта". Казано просто: има безброй вселени, в които нас ни няма или пък ни има, но сме други, затова цени мига, онова тук-и-сега, в което се намираш с близките хора.
А с какво да запълниш този миг? "С любов!", е краткият отговор на Парушев, макар че разказвачът му държи обикновено чаша с уиски вместо ръката на любимата. Парушев е преводач. Той "превежда" на един фино стилизиран градски сленг стилове и ситуации, взети от Библията, окултната литература, хоръра, Чехов, Борхес и т.н. Още в дебютния му сборник "Никоганебъдинещастен" имаше една пародийна транскрипция на прочутия Химн на любовта от Първото послание на св.Павел до коринтяните, иронична и едновременно с това прочувствена. Аналогични моменти присъстват и в "Смъртта не е за всеки". Парушев превежда на езика на лайфстайлните млади залозите на хуманистичната и метафизична традиция – любовта, но също така отдадеността и призванието (повестта "Без мярка"), възвисяването и прозрението. Всички тези теми са или преразказани на езика на новата градска бохема, или сюжетно снизени (разказът "Шоколад"), но посланието остава. Все едно Парушев опакова ценностите на миналото в иронично-пародийно фолио – единствения начин, по който бихме се осмелили да ги държим в ръцете си. Иначе няма как. На ограниченото, потънало в материалното и бита съществуване, което е загубило всякакъв по-висок духовен хоризонт, единствено възможната алтернатива днес изглежда поведението, основано върху скепсиса и иронията. Скепсисът и иронията като съсъд на любовта – натам ни напътства апостолът на By the way с неизменното ирландско в ръка.
Радослав Парушев е градски писател. Не защото непрекъснато се заявява като такъв и не толкова защото разказите му работят с материали от топографията и антропологията на София. Парушев е ловец на мига, на мимолетното, на изплъзващото се, което още от Бодлер насам е приоритет на модерния художник. При Парушев мимолетното е издигнато в конструктивен похват. Голяма част от разказите му са построени върху идеята за живота като плетеница от отворени възможности, т.е. върху простото "Какво би станало, ако...", което обаче Парушев разгръща с виртуозна изобретателност. Такива са едни от най-силните текстове в "Животът не е за всеки" – "Авел" и "Единайсти август 2008 г.", такива са в новата му книга "In Turicum" и "Писма от Кур". Тази множествена отвореност на съществуването намира пълното си разгръщане в концепцията за паралелните вселени и паралелните ни двойници – развита в романа "Project Достоевски" и разкази като "Пътят на Карлито" и "Отново за другостта". Казано просто: има безброй вселени, в които нас ни няма или пък ни има, но сме други, затова цени мига, онова тук-и-сега, в което се намираш с близките хора.
А с какво да запълниш този миг? "С любов!", е краткият отговор на Парушев, макар че разказвачът му държи обикновено чаша с уиски вместо ръката на любимата. Парушев е преводач. Той "превежда" на един фино стилизиран градски сленг стилове и ситуации, взети от Библията, окултната литература, хоръра, Чехов, Борхес и т.н. Още в дебютния му сборник "Никоганебъдинещастен" имаше една пародийна транскрипция на прочутия Химн на любовта от Първото послание на св.Павел до коринтяните, иронична и едновременно с това прочувствена. Аналогични моменти присъстват и в "Смъртта не е за всеки". Парушев превежда на езика на лайфстайлните млади залозите на хуманистичната и метафизична традиция – любовта, но също така отдадеността и призванието (повестта "Без мярка"), възвисяването и прозрението. Всички тези теми са или преразказани на езика на новата градска бохема, или сюжетно снизени (разказът "Шоколад"), но посланието остава. Все едно Парушев опакова ценностите на миналото в иронично-пародийно фолио – единствения начин, по който бихме се осмелили да ги държим в ръцете си. Иначе няма как. На ограниченото, потънало в материалното и бита съществуване, което е загубило всякакъв по-висок духовен хоризонт, единствено възможната алтернатива днес изглежда поведението, основано върху скепсиса и иронията. Скепсисът и иронията като съсъд на любовта – натам ни напътства апостолът на By the way с неизменното ирландско в ръка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар