Какво видяхме – и какво разбрахме от изборите на 14 ноември?

Какво видяхме? Видяхме и чухме какво ли не, но да се ограничим с безспорното.

1.   Макар и донякъде изненадващо, се случи логичното – консолидация на популисткия „протестен вот“. Безапелационният начин, по който формацията на Кирил Петков засмука електората на „партиите на протеста“, е най-безспорното доказателство за популисткия характер на цялата уйдурма с „протеста“. На арената на популизма голямата риба изяжда по-малките. Емоционалният вот си иска трапчинка, а не тумбаци. Платформи, позиции, история – всичко ова няма никакво значение за анти-политическия, сеирджийския вот.

2.   Също толкова логично, но донякъде изненадващо бързо беше рухването на ДБ. Преди девет месеца, на 15 февруари тази година, преди редовните избори, написах: „Мостовете между "автентичните десни" и ГЕРБ към момента са изгорени от Христо Иванов и генерал Атанасов. Какво двамата лидери си мислят, че правят и какво говорят по телевизията вече няма никакво значение. Напълно лишени от елементарен политически усет, да не говорим за стратегическа визия,  те са политически трупове.“

Е, на 14 ноември вечерта съдебният лекар просто мина да потвърди диагнозата.

Всъщност ние не знаем дали Христо Иванов и Атанас Атанасов действително са си подали оставките, или просто гръмогласно обявяват, че ще проведат изискваните от устава отчетно-изборни събрания на представляваните от тях политически организации. Събрания, на които делегатите може да ги преизберат отново,  а те ще се жертват, защото, също като Нинова на времето, „не искат да бягат от отговорност“. Оставките, реални или мними, нямат значения, ако не са последвани от признание за тотално сбъркана политика. Когато през миналото лято ръководството на ДБ пое курс към болшевизация и турбо-популизъм, това им донесе нови избиратели. Само че загубиха част от старите. Докато имаше привличане на новооглашени, тези загуби не личаха, напротив - Христо Иванов и приближените му бълнуваха власт, първо място на изборите. Дойдоха обаче новите месии и временно привлечените подръжници на ДБ си отидоха оттам, откъдето са дошли - във великия оекан на безсмисленото люшкане напред-назад, от спасител на спасител. В крайна сметка Христо Иванов и Атанас Атанасов закопаха не просто „Да, България“ и ДСБ – те опропастиха възможността за избистрянето на умерена, прагматична десница. Което без ГЕРБ под някаква форма нямаше как да стане. Залогът вече не са политическите кариери на Атанасов и Иванов, а съществуването на самата пост-Иван-костова десница.

3.   "Традиционните“ партии със стабилен корпус от привърженици търпят тежки удари – най-вече БСП и „градската десница“, в по-малка степен ГЕРБ. Единствено ДПС се държи и качва резултат. Във властта мощно навлезе един „проект“, който не е ясно нито какво представлява, нито кои са неговите поддръжници. Това е опасно, защото демокрацията се крепи върху партиите със стабилно ядро от поддръжници, които се идентифицират не просто с поредното „лице на промяната“, а с някакъв базов набор от политически принципи. Един английски лейбърист може да не е по-стока от българския си колега-политик, но е длъжен да спазва неписания договор с  избирателите-лейбъристи. (При консерваторите е същото, „говора примерно“, както казва депутатът от ПП Христо Петров). Този договор се е променял, но не мърда в основните си пунктове и те се знаят и от политиците, и от електората им. Ясни са червените линии, чието пресичане ще бъде наказано. Когато обаче някой дойде на власт само с усмивка и кухи лозунги, а електоратът му се състои от хора, до вчера симпатизирали на други партии, договор няма. Дошлият на гребена на популистката вълна ще внимава единствено да задържи емоцията колкото се може по-дълго. Електоратът му е в насипно състояние, не знае какво иска, затова и политикът не му е длъжен с нищо. Това са овце за стригане и природните закони изискват те да бъдат остригани.

Кой има полза от взривяването на политическата система и замяната на традиционните партии с „проекти“? Кой има полза хората да бъдат сведени до безмозъчни тълпи, които кукловодите управляват по "т'ва, по мрежите", както казваше един олигарх от Дубай?   

 Ясно е кой, това поне разбрахме - Румен Радев и задкулисието около него. Сценарият им върви много успешно. Разбира се, Радев не е солов играч. Старите ченгета и истеричавите госпожи са само видимата част на онова, което стои зад Юмрука. Както ДС в началото на 90-те създаде мутрите, за да осъществят криминалния преход в полза на мрежите на комунистическата номенклатура, така сега бе изваяна една нова мутра, която да разчисти терена за криминално-авторитарна олигархия от постсъветски тип. С Радев зад корабното кормило България една по една къса котвите, които я придържаха към демократичната цивилизация. С любезното съдействие на полезните идиоти, бръщолевещи по телевизии и сайтове за „модела „Борисов“, „чекмеджето“ и „мафията“.

Последният шанс на разума срещу бесовщината е на балотажа тази неделя. Единствено свалянето на Радев може да спре катастрофата.  Балотажът в неделя е изпитание за всеки, който определя себе си като про-европейски демократ. Да си „демократ“ и да не гласуваш за проф. Герджиков, означава, че си изгубил нещо в себе си.

И това е най-тъжното в цялата тази невесела история.