Студентската окупация от самото си начало е подложена на невиждана медийна атака по всички фронтове. Както би казал Гео Милев, платени журналисти и разлютена милиция от форумни тролове задръстиха публичното въпроси с въпросите на един псевдо-демократичен псевдо-разум, който истерично врещи:
„Университетът не е място за политически действия!”
„Окупаторите са платени от Иво Прокопиев!” (или Плевнелиев,
Бойко Борисов, Миглена Кунева…)
„Искат да върнат Герб на власт!”
И най-повтаряният аргумент:
„Какви са тия 300 души, че ще пречат на останалите 24 000
да си учат уроците?!”
Осмислянето на събитието непрекъснато се върти около това –
малко или много са протестиращите, каква част от студентството (или българския
народ като цяло) представляват? Лесно могат да се приведат исторически примери,
които показват безсмислието на подобни въпроси. Каква е била представителността на
Ботевата чета и каква част от българското население през 1876 г. е одобрявала нейните
цели и методи? Или пък един не толкова престижен пример – каква
представителност са имали комунистите, заложили бомбата под покрива на църквата
„Св. Неделя” през 1925 г.? (Впрочем, не съм чул БСП да се е отрекла от този
епизод от своята история)
Историята обаче няма да ни помогне да разберем какво
всъщност се случва в Ректората и на улицата днес. Причината бройката на „окупаторите” да
изглежда малка на фона на „неокупиращите”, е че в България личното оцеляване,
личният дневен ред са се превърнали в публична норма. Именно това е главният „враг”
на протеста, на всяко едно смислено колективно действие – апатията, неверието,
че „нещо ще се промени”, твърдото убеждение, че „ще дойдат други на власт и пак
ще бъде същото”. Само че, както беше казал някой, „песимизмът не винаги е знак
за мъдрост”.
Политизацията на Университета не е проблем, а шанс. Истинският
проблем не е политизацията, а де-политизацията на обществото ни.
Де-политизирано в смисъла на тотално атомизирано, лишено от общ хоризонт, от воля
за общи действия. Всеки е съгласен, че обитаваме кочина, но когато някой се
опита да я проветри, веднага се появяват гласове, че така нищо няма да стане или че не
е демократично да се отваря прозорец, защото на повечето прасета им било
добре и така. Разбира се, обществото е станало такова не от само себе си. Този разпад
на политическото беше внимателно режисиран от комунистическата мафия и
манипулативните й придатъци, наричани за благозвучие „медии” през годините на
Прехода. За да стигнем до онези думи на Ботев, пред когото иначе комунистите
много се прекланят: „Свестните у нас
считат за луди”.
Затова ако бях журналист, щеше да ме е срам да питам ехидно „Колко
са окупаторите в 272-ра аудитория?” и нямаше да вра микрофон пред лицето на
объркани девойчета на излизане от кафенето, които на въпроса „Подкрепяте ли
окупацията?” не знаят какво да отговорят. Защото ако на повечето студенти, както
и на по-голямата част от народонаселението, „не им пука”, вината е на медиите.
Да не говорим за цинизма на онези „журналисти”, които направиха от простия
бодигард Бойко Борисов премиер на България, а сега с фалцетен плам клеймят
протестиращите, че искали да върнат на власт „тиквата” и „диктатора”. Бойко
Борисов беше любимец на медиите, докато издърпваше електората на традиционната
десница, но когато стана конкурент на БСП, изведнъж Бареков и подобните му
прозряха, че той бил „мутра”.
Колко са протестиращите студенти и каква част от „народа” са
те? Грешен и манипулативен въпрос. Александър Кьосев го каза по най-добрия
възможен начин: "Народ" за мен
са само тези, които проявяват желание да живеят заедно и притежават
политическата воля заедно да определят живота си”. Мога да добавя само едно. Погледнато
така, народът в България е малко. Но все пак го има.
Бойко Пенчев