Един човек застрелял, ритуално и условно, всичките си приятели. Нищо особено не се случило, освен това, че човекът сега трябвало да си говори с лешоядите, дошли за труповете.

Враговете на протеста

Студентската окупация от самото си начало е подложена на невиждана медийна атака по всички фронтове. Както би казал Гео Милев, платени журналисти и разлютена милиция от форумни тролове задръстиха публичното въпроси с въпросите на един псевдо-демократичен псевдо-разум, който истерично врещи:

„Университетът не е място за политически действия!”

„Окупаторите са платени от Иво Прокопиев!” (или Плевнелиев, Бойко Борисов, Миглена Кунева…)

„Искат да върнат Герб на власт!”

И най-повтаряният аргумент:

„Какви са тия 300 души, че ще пречат на останалите 24 000 да си учат уроците?!”

Осмислянето на събитието непрекъснато се върти около това – малко или много са протестиращите, каква част от студентството (или българския народ като цяло) представляват? Лесно могат да се приведат исторически примери, които показват безсмислието на подобни въпроси. Каква е била представителността на Ботевата чета и каква част от българското население през 1876 г. е одобрявала нейните цели и методи? Или пък един не толкова престижен пример – каква представителност са имали комунистите, заложили бомбата под покрива на църквата „Св. Неделя” през 1925 г.? (Впрочем, не съм чул БСП да се е отрекла от този епизод от своята история)

Историята обаче няма да ни помогне да разберем какво всъщност се случва в Ректората и на улицата днес.  Причината бройката на „окупаторите” да изглежда малка на фона на „неокупиращите”, е че в България личното оцеляване, личният дневен ред са се превърнали в публична норма. Именно това е главният „враг” на протеста, на всяко едно смислено колективно действие – апатията, неверието, че „нещо ще се промени”, твърдото убеждение, че „ще дойдат други на власт и пак ще бъде същото”. Само че, както беше казал някой, „песимизмът не винаги е знак за мъдрост”.

Политизацията на Университета не е проблем, а шанс. Истинският проблем не е политизацията, а де-политизацията на обществото ни. Де-политизирано в смисъла на тотално атомизирано, лишено от общ хоризонт, от воля за общи действия. Всеки е съгласен, че обитаваме кочина, но когато някой се опита да я проветри, веднага се появяват гласове, че така нищо няма да стане или че не е демократично да се отваря прозорец, защото на повечето прасета им било добре и така. Разбира се, обществото е станало такова не от само себе си. Този разпад на политическото беше внимателно режисиран от комунистическата мафия и манипулативните й придатъци, наричани за благозвучие „медии” през годините на Прехода. За да стигнем до онези думи на Ботев, пред когото иначе комунистите много  се прекланят: „Свестните у нас считат за луди”.

Затова ако бях журналист, щеше да ме е срам да питам ехидно „Колко са окупаторите в 272-ра аудитория?” и нямаше да вра микрофон пред лицето на объркани девойчета на излизане от кафенето, които на въпроса „Подкрепяте ли окупацията?” не знаят какво да отговорят. Защото ако на повечето студенти, както и на по-голямата част от народонаселението, „не им пука”, вината е на медиите. Да не говорим за цинизма на онези „журналисти”, които направиха от простия бодигард Бойко Борисов премиер на България, а сега с фалцетен плам клеймят протестиращите, че искали да върнат на власт „тиквата” и „диктатора”. Бойко Борисов беше любимец на медиите, докато издърпваше електората на традиционната десница, но когато стана конкурент на БСП, изведнъж Бареков и подобните му прозряха, че той бил „мутра”.

Колко са протестиращите студенти и каква част от „народа” са те? Грешен и манипулативен въпрос. Александър Кьосев го каза по най-добрия възможен начин:  "Народ" за мен са само тези, които проявяват желание да живеят заедно и притежават политическата воля заедно да определят живота си”. Мога да добавя само едно. Погледнато така, народът в България е малко. Но все пак го има.

Бойко Пенчев

Скепсисът и градът

С усърдието на земеделски стопанин Радослав Парушев всяка година или през година изнася за публиката по една нова книга, предлагаща ни стока, която може и да прилича на миналогодишната, но поне няма компромис в качеството. В последно време повечето млади български писатели организират книгите около себе си – те с имената си са и разказвачи, и герои, а останалият свят се превръща в някаква ту забавна, ту потискаща менажерия от персонажи, с чийто вътрешен живот писателят даже и не прави сметка да се занимава. В тази автороцентрична литература Парушев е князът на самоиронията. Не прави изключение и "Смъртта не е за всеки" – новият му сборник с разкази, симетрично продължение на излезлия миналата година "Животът не е за всеки". В повечето разкази от тези книги нещата се случват с Чарли (т.е. Парушев) и неговите приятели Иван Мудов, Васо (Васил Георгиев) и Богдан Русев. Или с техните двойници, които обаче доста наподобяват оригиналите. Ако читателят не хване самоиронията, това натрапчиво стилизиране на себе си и приятелската среда може и да подразни. Това е може би и причината Парушев да бъде много харесван от едни и много нехаресван от други – автотематизацията не е за всеки. Запазената марка на Парушев са резките преходи между пределно достоверното (баровете By the way и "Билкова") и откровено фикционалното (като "Храма на оракула на К’Тулу", намиращ се в Северната индустриална зона). Градовете се сменят с лекотата, с която се сменят епохите – от Цюрих към София и от настоящето към XVII в. или пък бъдещето. Парушев не е писател, който ще тръгне да обвързва героя със средата или поведението с психологията. Той е по-скоро алегорик и дори проповедник. Сюжетите му трябва да оголят комедията на човешкото съществуване – но както знаем, комедиите завършват винаги щастливо - със спасение.

Радослав Парушев е градски писател. Не защото непрекъснато се заявява като такъв и не толкова защото разказите му работят с материали от топографията и антропологията на София. Парушев е ловец на мига, на мимолетното, на изплъзващото се, което още от Бодлер насам е приоритет на модерния художник. При Парушев мимолетното е издигнато в конструктивен похват. Голяма част от разказите му са построени върху идеята за живота като плетеница от отворени възможности, т.е. върху простото "Какво би станало, ако...", което обаче Парушев разгръща с виртуозна изобретателност. Такива са едни от най-силните текстове в "Животът не е за всеки" – "Авел" и "Единайсти август 2008 г.", такива са в новата му книга "In Turicum" и "Писма от Кур". Тази множествена отвореност на съществуването намира пълното си разгръщане в концепцията за паралелните вселени и паралелните ни двойници – развита в романа "Project Достоевски" и разкази като "Пътят на Карлито" и "Отново за другостта". Казано просто: има безброй вселени, в които нас ни няма или пък ни има, но сме други, затова цени мига, онова тук-и-сега, в което се намираш с близките хора.

А с какво да запълниш този миг? "С любов!", е краткият отговор на Парушев, макар че разказвачът му държи обикновено чаша с уиски вместо ръката на любимата. Парушев е преводач. Той "превежда" на един фино стилизиран градски сленг стилове и ситуации, взети от Библията, окултната литература, хоръра, Чехов, Борхес и т.н. Още в дебютния му сборник "Никоганебъдинещастен" имаше една пародийна транскрипция на прочутия Химн на любовта от Първото послание на св.Павел до коринтяните, иронична и едновременно с това прочувствена. Аналогични моменти присъстват и в "Смъртта не е за всеки". Парушев превежда на езика на лайфстайлните млади залозите на хуманистичната и метафизична традиция – любовта, но също така отдадеността и призванието (повестта "Без мярка"), възвисяването и прозрението. Всички тези теми са или преразказани на езика на новата градска бохема, или сюжетно снизени (разказът "Шоколад"), но посланието остава. Все едно Парушев опакова ценностите на миналото в иронично-пародийно фолио – единствения начин, по който бихме се осмелили да ги държим в ръцете си. Иначе няма как. На ограниченото, потънало в материалното и бита съществуване, което е загубило всякакъв по-висок духовен хоризонт, единствено възможната алтернатива днес изглежда поведението, основано върху скепсиса и иронията. Скепсисът и иронията като съсъд на любовта – натам ни напътства апостолът на By the way с неизменното ирландско в ръка.

Радослав Парушев, "Смъртта не е за всеки", ИК "Сиела", С., 2012

Възвисяване

Ние нямаме такава книга. Възраждането е език и епоха, които училището и политиците са умъртвявали с клишета в продължение на десетилетия. Затова през 90-те години на ХХ в., когато падането на комунизма сякаш ни предлагаше да преосмислим всички идеологии и трафарети, се появи смътната утопия за едно друго Възраждане – отвъд национализма и задължителната почит. Възраждане, в което всичко е възможно, защото думите и нещата все още не са намерили “правилните” си обвързвания. Възраждането като раждане, което можем да избираме – защото след 1912 и още повече след 1944 г. всичко е вече предопределено, включително унилия, безкрил начин, по който мислим себе си и света си. От всичко това не произлезе кой знае какво, но ето че посред пост-преходното безвремие сега се появява романът на Милен Русков “Възвишениe”, за да повдигне хоризонта на душевното ни угнетение.

Да не си помисли някой, че “Възвишениe” е просто занимавка за уморени филолози. Това е разказ в първо лице за патилата на бай Гичо, сподвижник на Димитър Общи в обира при Арабаконак - бунтовник, списовател и спонтанен гностик. Целият роман е издържан в един конструиран език, в който по неподражаем начин се смесват високото и ниското, случайното и сюблимното. Ние нямаме онази традиция на стилов експеримент, позволяваща да се пишат романи на езика на  XIX или дори XVII, както правят Джон Фаулз и Питър Акройд. Единственото, което имаме е украсената архаична стилизация, позната ни от Антон Дончев и късния  Емилиян Станев, отдавна превърнала се в клише. Българският литературен език е плитък откъм история и затова всяко негово разширяване назад дава простор. Всъщност Милен Русков е съчинил не просто език, а съзнание - несъществуващо и все пак възможно. Създал е глас, който обсебва. В дълги периоди от повествованието сякаш нищо особено не се случва – героите се размотават по планините, разнасят ту пари, ту писма, но романът се държи на стихията на разказването, в което дребните неща непрекъснато намират някакво високо, литературно съответствие, разбира се иронично.

“Възвишениe” работи на няколко нива и първото е преобръщането на училищните клишета за “народ” и “революционери”. Гичо и неговите другари отнемат кесии, а понякога и човешки живот с невинността на младенци. Не става дума за евтина “демитологизация”, а за даване на нов живот на онзи изтласкан от българската култура образ на “апостолите” и “народа”, познат ни например от “Миналото” на Стоян Заимов. “Възвишениe” е продукт на задълбочено проучване на литературния, исторически и дори географски материал. Това е диалог с оформения образ на Възраждането, опит да се мисли българския XIX в. не през училищните Ботев, Левски и Вазов, а през Петър Берон, Раковски и Димитър Общи.

“Възвишениe” ни отнема почвата под краката, показвайки ни сякаш опакото на Възраждането. Приключението обаче е дори по-голямо, защото Милен Русков размества не само авторитетите, а изобщо представата за “високо” и “ниско” като отделни неща, за които трябва да се говори по различен начин. Изповедта на Гичо е едно гигантско стилово смешение, което и разсмива, и стъписва. Както и в предишния си роман, “Захвърлен в природата”, Милен Русков въвежда един подчертано наивен (в нашите очи) герой, който обаче смята себе си за “издълбоко” запознат с нещата и това разминаване поражда смях. “Възвишения” е неистово забавна книга, но хуморът не е в ситуациите, а в ироничните пропадания на усилията ни да подредим света в опита си. Затова и “учената” реч на Гичо периодично се прекъсва от псувни. Ако не вярвате, че може да се попържа без грам цинизъм, прочетете тази книга.

“Възвишениe” ни предлага множество ерудитски игри, в нея на непрекъсната иронична преоценка, едновременно “отдолу” и “отгоре”, се подлагат ключовите понятия на национално-идеологическия разказ – Свобода, Просвещение, Народ. (“Българин да си е зла съдба. Туй сякаш не е име на народ, а болест някоя. Вечно несполучил”). В един скрит пласт на повествованието обаче, пласт, който в хода на романа става все по-явен, “Револуциата” започва да придобива мистично, гностическо измерение. Третият роман на Милен Русков не е толкова далеч от първия – “Джобна енциклопедия на мистериите”. “Възвишениe” ни предлага едно трансполитическо мислене за Свободата, осъзнавана все по-настоятелно от героя като освобождаване от лъжовния свят, създаден от един “Демигоргон” (т.е. Демиург), за да плени нетленната Душа. “Револуциата ще те изправи с оружие в ръка против безсмислений порядък на света». «Възвишениe» може да се чете като «височини» (героите бродят основно по Балкана), в книгата значи основно просвещаване, но в крайна света се оказва онова възвисяване, в което гностиците търсят освобождаването от материалния свят. В цялата книга всичко става леко, на шега –  затова финалът сякаш ни връхлита със своята сюблимност. Това последно, истинско преобръщане обаче не се усеща като изкуствено пришито. То е подготвено от скритата гностическа линия в романа. Привидно комичен, «Възвишения» възвисява. Открива ни достъп до онзи корен на нещата, в който страшното и смешното се сливат. Тогава? Както би ни посъветвал бай Гичо: «Следвай Съдба си и не бери дерт”.

Милен Русков, “Възвишениe”, ИК “Жанет-45”, С., 2011

Господинов, тъгата и Минотавъра

Колкото по-успешен и обичан от публиката е един автор, толкова по-напрегнати са очакванията към новата му книга. Тя трябва да носи от същото, заради което сме харесали предишните, и в същото време да е различна, надхвърляща представата ни за този автор. "Физика на тъгата" на Георги Господинов перфектно се справя с този баланс. С "Естествен роман" и останалите си текстове Господинов създаде публика и формира вкус. "Физика на тъгата" е 100% Георги Господинов и същевременно нещо повече. Вторият роман не само е различен от първия – той ни предлага един друг контекст, по-топъл и интимен, през който да четем написаното досега от този автор.

Общото между "Физика на тъгата" и "Естествен роман" е в структурата и повествователните ходове. Вече сме подготвени за фрагментарното, фасетъчно повествование, в което сюжетът се разпада в лабиринт от списъци, сведения, истории, приучени сме към умелата смяна на регистрите. Новият роман обаче е с по-масивна архитектура, разпадането е прибрано около фигурата на разказвача. Разказвачът, който носи името и биографичните белези на самия Георги Господинов. В "Естествен роман" обаче "истинският" Георги Господинов се удвояваше в различни огледални персонификации, докато във "Физика на тъгата" той е вече главният герой. Заедно с тъгата и Минотавъра.

В самото начало на романа е заявена идеята за множествената идентичност – "Аз сме". Първоначално разказвачът се превъплътява в съзнанието на други хора, най-вече дядото и бащата, по-късно губи тази своя способност и започва да я компенсира със събирането на истории. Тук обаче трябва да се пазим от едно голямо недоразумение. "Физика на тъгата" е пределно лична, но напълно неавтобиографична книга. По-точно е да се каже, че романът подрежда автобиографичните фрагменти в едно условно време, в което спомените, близките, собственото тяло са използвани като сигнатури на тъгата, входове към неизразимото, което е истинската тема на романа. Родители и деца не сглобяват сюжет, а са вкарани като образи, внушаващи усещане за съкровеното и важното, което ни се изплъзва с времето. Георги Господинов е "Георги Господинов" - око за образи и ухо за истории, памет за убегливото, фотоапарат, снимащ небето, лексикон, кутия за изрезки. Този "Георги Господинов" е всъщност една особена сетивност, начин на чувстване и мислене, който авторът щедро и коварно ни предлага – за да погледнем към света и към самите себе си.

Романът можеше да се казва и "Изкуството на тъгата". Откъде идва тази всепроникваща, бавна тъга и какво оправдава нейното генерализиране? Произходът й в натрапчивото усещане за пропуснатото, за неизживяното, за всичко онова, което е останало зад гърба ни като неосъществена възможност. С всеки свой избор ние се отказваме от нещо, загърбваме някаква възможност, която след това ни тревожи като призрак. Като спомена за улица, по която бихме могли да тръгнем, но не сме. Или като живот, който би могъл да е нашият, но не е. Такава е тъгата на Господинов, не случайно тематизирана по всевъзможни начини от него, включително в публицистични текстове, интервюта и т.н. Коренът на тази тъга не е личен, макар че тя винаги е персонално обагрена. Не е и национален. Тъжни сме не защото сме българи, а защото сме хора. Тъгата на Господинов е копнежът по изгубената цялост – цената, която сме заплатили, за да станем това, което сме.

Разбира се, ние сме създали една културна индустрия, която успешно лекува тази тъга. Лекува я радикално – чрез култивиране на безпаметство. "Физика на тъгата" работи в обратна посока – това е книга за паметта. Памет не за вечното, а за нетрайното, подвластното на времето. Памет за изтласканото. Или за Минотавъра - най-загадъчния образ в романа. Минотавъра е чужд спомен, мит, подозрение за изгубен брат... Минотавъра, подчертава "Физика на тъгата", не е чудовище, а просто едно изоставено дете. Това дете е побрало в себе си човешкото и животинското, т.е. времето и вечността. "... Понеже животните нямат чувство за време (както и децата)...", казва Георги Господинов. Животинското в Минотавъра е безсловесността и липсата на усещане за време – все белези на целостта, чиято загуба поражда тъгата. От друга страна, Минотавъра може да бъде четен като символ на изтласканите опции, на другото ни Аз. Всеки от нас става това, което е, с цената на един изоставен Минотавър някъде в зората на детството. Във "Физика на тъгата" разказвачът непрестанно събира и архивира следите на Минотавъра, за да се превърне накрая в онова, което търси. А на нас оставя да разпознаем своя Минотавър.

За "Физика на тъгата" би могло да се напише и доста по-просто: тя изявява дълбинното сродство между Георги Господинов и Йордан Радичков. Най-вече романиста Радичков, особено с "Ноев ковчег". Ако се абстрахираме от различните стилистики, ще открием общия модел – романът, който не е роман, защото се разплита във всевъзможни посоки и истории, ироничните игри с фигурата на разказвача, който коментира разказаното, магичното превръщане на нещата в думи и на думите в неща... Тъгата също. И най-вече идеята за съхраняването, за Ноевия ковчег – съдът, който трябва да пренесе крехкото, убегливото, привидно незначителното. Радичков и Господинов застават на страната на слабото, неугледното, привидно незначителното – онова, което застава извън медийните прожектори и монументалната история. И което изгражда крехката, летлива субстанция на човешкото.

Георги Господинов, "Физика на тъгата", ИК "Жанет-45", С., 2012