Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (2)

Песен за Симеон

(1928)

 

Зюмбюлите на Рим цъфтят във вазите, Владико, а

зимното слънце лази по снежните склонове.

Твърде дълго времето се задържа така.

Животът ми е пламъче, което чака осмъртяващия   вятър

като перце на опакото на дланта.

Прашинки в светлината и спомени, забутани по ъглите,

очакват вятъра, смразяващ мъртвата земя.

            Боже, упокой.

Толкова години вървях из тоя град,

постих и вярвах, давах на бедните,

успокоявах и почитах другите, радвах се на почит и спокойствие.

Никой си не тръгна, върнат от вратата ми.

Кой ли ще си спомни моя дом и къде ли ще живеят синовете ми,

когато дойде време за жалеене?

Ще се обърнат към лисичите леговища и козите пътеки

и ще бягат пред лица и мечове на чужденци.

            Преди да дойде време за камшици, за въжета и скърбене,

Боже упокой.

Преди възлизането към безутешността,

преди да дойде онзи час, в който майката жалее,

сега, когато ражда се смъртта,

нека Младенецът, безмълвното и неизреченото още Слово,

да открие обещаното ни утешение

пред стареца с осемдесет лета, който утре няма да живее.

             Според думата Ти.

Във всяко поколение ще Те възхвалят и ще страдат,

ще бъдат блясък и посмешище,

светлинка след светлинка по стълбата на праведните.

Отвърни от мен мъченическата участ, екстаза на молитвата и мисълта,

отвърни от мен видението на Края.

Боже, упокой.

(А меч ще прониже сърцето ти,

и Твоето).

Изморен съм от живота си и от живота на онези подир мен.

Умирам със смъртта си и със смъртта на онези подир мен.

Отпусни сега раба си, Владико -

дочакалия твоето спасение.

Превод от английски: Бойко Пенчев