Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (2)

Песен за Симеон

(1928)

 

Зюмбюлите на Рим цъфтят във вазите, Владико, а

зимното слънце лази по снежните склонове.

Твърде дълго времето се задържа така.

Животът ми е пламъче, което чака осмъртяващия   вятър

като перце на опакото на дланта.

Прашинки в светлината и спомени, забутани по ъглите,

очакват вятъра, смразяващ мъртвата земя.

            Боже, упокой.

Толкова години вървях из тоя град,

постих и вярвах, давах на бедните,

успокоявах и почитах другите, радвах се на почит и спокойствие.

Никой си не тръгна, върнат от вратата ми.

Кой ли ще си спомни моя дом и къде ли ще живеят синовете ми,

когато дойде време за жалеене?

Ще се обърнат към лисичите леговища и козите пътеки

и ще бягат пред лица и мечове на чужденци.

            Преди да дойде време за камшици, за въжета и скърбене,

Боже упокой.

Преди възлизането към безутешността,

преди да дойде онзи час, в който майката жалее,

сега, когато ражда се смъртта,

нека Младенецът, безмълвното и неизреченото още Слово,

да открие обещаното ни утешение

пред стареца с осемдесет лета, който утре няма да живее.

             Според думата Ти.

Във всяко поколение ще Те възхвалят и ще страдат,

ще бъдат блясък и посмешище,

светлинка след светлинка по стълбата на праведните.

Отвърни от мен мъченическата участ, екстаза на молитвата и мисълта,

отвърни от мен видението на Края.

Боже, упокой.

(А меч ще прониже сърцето ти,

и Твоето).

Изморен съм от живота си и от живота на онези подир мен.

Умирам със смъртта си и със смъртта на онези подир мен.

Отпусни сега раба си, Владико -

дочакалия твоето спасение.

Превод от английски: Бойко Пенчев

Т.С.Елиът, "Песните на Ариел"

Пътуването на влъхвите

(1927)

„Падна се да идваме в студа,

в най-лошия сезон от всички

за пътуване, и то какво пътуване:

вкопани пътищата, времето изяснено,

самата мъртвина на зимата”.

И камилите с ожулени крака, подсечени, заинатени,

лягащи в топящия се сняг.

Понякога със жал си спомняхме

летните дворци по склоновете, балконите

и девойките в коприна, носещи шербет.

После камиларите, проклинащи и мрънкащи,

и бягащи назад, искащи си своите жени и пиене,

и нощните огньове гаснещи, и спането без подслон,

и поселищата мръсни, и градовете враждебни,

и селата мръсни с безсрамни цени:

тежко време ни се падна.

Накрая избрахме да се движим по нощите,

да спим на пресекулки,

с гласове, пеещи в ушите ни,

че всичко туй е лудост.

И тогава на разсъмване се спуснахме във мека долина,

влажна, без сняг, дъхаща на злак,

с течащи води и воденица, биеща по мрака,

три дървета върху ниско небе

и стар бял кон в полето, отдалечаващ се в галоп.

После стигнахме до кръчма с лозови листа над прага,

шест ръце, хвърлящи зар за сребърници на отворена врата

и крака, ритащи изпразнените мехове.

Но тук не знаеха, така че продължихме,

за да пристигнем вечерта, тъкмо навреме

намерихме мястото; беше (ще кажете) удовлетворително.

Всичко това се случи отдавна, спомням си,

и пак бих го направил, но запишете,

това запишете,

това: какво ни водеше тогава,

Раждане или Смърт? Имаше Раждане, определено,

доказано и вън от съмнение. Виждал бях раждане и смърт,

но си бях мислил, че са различни; това Раждане

бе тежко и мъчително страдание за нас, като Смърт, нашата смърт.

Върнахме се в старите си обиталища, в Царствата си,

но вече нямахме покой със старата вяра,

сред чужденци, вкопчени във свойте богове.

Щастлив би трябвало да съм от друга смърт.

                                                                  Превод от английски: Бойко Пенчев

"Песните на Ариел" е поредица от стихотворения, издавани под формата на нещо като коледни картички от "Фейбър" в периода 1927-1931 г. Томас Елиът пише пет стихотворения за поредицата, а после още едно, шесто, двадесет и седем години години по-късно. "Пътуването на влъхвите" е първата му такава коледна картичка. 
 

Лъжата на проф. Сабоурин

Проф. Владимир Сабоурин не се довери на последователите си и сам резюмира своите обвинения към мен. В публикацията "Да, проверими лъжи" той заявява, че има разминаване между това, което съм написал в личен мейл до Силвия Чолева, и това, което той смята, че аз твърдя в своя текст "Право на уточнение", публикуван в бр. 25 на "Литературен вестник" от 2016 г. Това било моята лъжа.
За мен няма нищо по-лесно от това да опровергая клеветата на проф. Сабоурин. Просто "Право на уточнение" не визира по никакъв начин Силвия Чолева и това може да се види от всеки средно грамотен българин.
Това е текстът, достъпен и в Интернет:

Право на уточнение

Бойко Пенчев

До авторите на писмото „Похитеният „Литературен вестник“ – или за наглостта“

През годините редактори на „Литературен вестник“ доброволно са го напускали поради следните причини:

1. Мързел

2. Умора

3. Захващане с други занимания, осмислящи живота и осигуряващи прехрана.

4. По малко от всичко изброено.

Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор и като такъв не може да бъде основание за упражняването на морален терор върху ненапусналите.

 
Не очаквам проф. Владимир Сабоурин да обясни по какъв начин този мой текст има някаква връзка със Силвия Чолева. Защото не може. Още в първото изречение е казано, за който може да чете: "През годините редактори (NB: дори не редакториТЕ) на ЛВ  доброволно са го напускали поради..." и т.н. Да обясня на г-н професора, че с употребата на минало неопределено време в българския език се предават вече случили се събития. Към датата на публикацията на текста Силвия Чолева въобще не беше напуснала вестника - как би могло написаното да се отнася до нея?! Последното изречение започва с "Напускането на ЛВ винаги е било личен житейски избор..." и това очевидно е продължение на казаното за "напусканията" два реда по-горе. И думите, и изборът на глаголно време подчертават, че става дума за вече станали неща. Текстът ясно говори за миналото и неговото влияние върху настоящето, което не е попречило на проф. Сабоурин да го прочете така, все едно се отнася до хипотетичното бъдещо напускане от страна на Силвия Чолева. Неведоми са пътищата на интуицията, особено когато тя се подхранва от политически целесъобразна злоба.
Всеки може да види, че "Право на уточнение" започва с обръщение: "До авторите на писмото "Похитеният "Литературен вестник" - или за наглостта". Става дума за Едвин Сугарев, Ирма Димитрова, Ани Илков, Румен Леонидов и Владимир Левчев. Текстът говори на тях, но и за тях, доброволно напусналите (без Едвин Сугарев) ЛВ и за състоятелността на  моралните им претенции. Изразил съм открито своята позиция в конфликта. Тя може да бъде оспорвана, критикувана, заклеймявана - това не ме притеснява. Да ми се приписва обаче някакво внушение по адрес на Силвия Чолева в "Право на уточнение" - това намирам за морално непочтено и интелектуално бездарно.
Познавам Владимир Сабоурин достатъчно дълго и знам, че той не е толкова тъп, че да не може да прочете адекватно един прост, "прав" текст. Не мога да допусна, че той не забелязва белите конци, с които съшива инсинуациите си. Въпреки това го прави. Така и не разбирам защо. Да лъжеш в името на каузата може да е добродетел от гледна точка на болшевишкия революционен морал. Да лъжеш обаче себе си е грях.

Проверими лъжи

Владимир Сабоурин, професор във Великотърновския университет, на блога си ме е нарекъл "лъжец". Прави го по обичая си - като представя свое произволно твърдение за общоприет факт. "Той  се оказа обикновен лъжец", казва проф. Сабоурин по мой адрес, и за по-сигурно го повтаря, а след това даже и потретва - "той беше публично уличен в лъжа". Проф. Сабоурин знае как с възвратни и страдателни форми да маскира едно мнение като обективна истина. Този род езикови манипулации се учат в първи курс. (Което не пречи експерти върху Дерида да не ги забелязват). Само че този път нещата са много лесно проверими. Действително, проф. Сабоурин се опита да ме изкара лъжец в едно свое съчинение отпреди два месеца, озаглавено "За правото на уточнение и други сродни права". Опита се и пак по-далече от лъжата не стигна. Необичайното във въпросното съчинение са не толкова инсинуациите в него, а крайната небрежност, с която проф. Сабоурин е подходил в съшиването им. Манипулацията в "За правото на уточнение и други сродни права" е видима с просто око, но аз няма да я посоча сега. Нека г-н Професорът покани своите последователи, вдигащи палче на излиянията му, да се опитат да резюмират или да преразкажат със свои думи какво всъщност той твърди в  "За правото на уточнение и други сродни права". Да си направят конкурс, Корпорацията не може да им попречи. В крайна сметка задачата не би трябвало да е трудна - нали публично съм се оказал лъжец, би трябвало да е видно.
Когато някой внятно обясни на публиката какви са аргументите на проф. Саборуин да ме нарече "лъжец", тогава ще обясня защо това е лъжа. Ако не е станало ясно дотогава.

Интуиции

Научаваме, че корпоративен модел бил завладял българската литература. „Господиновчето” разпределяло порциите, а популярността му била олигархически осигурена. Твърдят го поети и писатели, които подчертават, че не са разследващи журналисти, че да се аргументират; такива били интуициите им. Почти като „Бог просто ми диктува”, както се казва в едно стихотворение на Господиновчето.

Ние с интуициите на поетите не можем да спорим, затова си мълчим. Можем само да споделим един интересен английски превод на Притчи Соломонови 10:18, до който интуицията ни отведе.

Lips that lie cover deep-seated hatred, and whoever spreads a libelous rumor is acting as a fool. (Proverbs 10:18)

Същото, по-простичко:

Whoever hides hate is a liar. Whoever tells lies is a fool.