Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (4)

Марина

(1930)

Quis hic locus, quae regio, quae mundi plaga?*

Какви морета какви брегове какви сиви скали и какви острови

каква вода приласкала корабния нос

и мирис на бор и горски дрозд, пеещ из мъглата

какви образи се връщат

о моя дъще.

Онези, които острят зъба на кучето, означаващо

Смърт

онези, които искрят с блясък на колибри, означаващо

Смърт

онези, които грухтят от самодоволство, означаващо

Смърт

онези, които страдат със екстаза на животните, означаващо

Смърт

са вече недействителни, смалени са от вятър,

дъх на бор и горскопесенна мъгла

разтворена навред от тази благодат

какво е това лице все по-неясно и неясно

пулсът в ръката все по-слаб и слаб –

дарени или дадени назаем? По-далечни от звездите и по-близки от окото

шепот и ситен смях между листа и бързащи нозе

във сън, където всичките води се срещат.

Бушпритът се пука от лед, а боята се пука от жега.

Аз създадох това, забравил бях

и сега си спомням.

Такелажът изпокъсан и платната прогнили

между един Юни и друг Септември.

Създадох това без да знам, в полусъзнание, незнаен, за себе си сам.

Обшивката пропуска, на  дъските им трябват катран и кълчища.

Тази форма, това лице, този живот,

живян заради живота в свят от време отвъд мен; иска ми се да сменя

живота си за този живот, думите си за това неказано,

събуденото, устните разтворени, надеждата, новите кораби.

Какви морета какви брегове какви гранитни острови посрещат  моите греди

и горски дрозд призоваващ из мъглата

моя дъще.

Превод от английски: Бойко Пенчев

* Какво място е това, каква земя, каква част от  света (Лат.)

Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (3)

Animula

 (1929)

"Изтича от дланта на Бог невинната душа"

към плосък свят на сменящи се светлини и звуци,

към сухо, мокро, топло, хладно, тъмно или светло,

придвижва се между крака на столове и маси,

вдига се, пада, вкопчва се в играчки, в целувки,

напредва дръзко, внезапно вижда някаква опасност,

прикрива се зад ъгъла на нечий крак или ръка,

търси ревностно закрила, радва се по детски

на бляскавата и ухаеща елха,

радва се на вятъра, на слънцето и океана,

изследва слънчевите шарки по паркета,

сърните, тичащи по тумбестата ваза,

размесва приказното с реалността,

щастлива е с тестето карти, с ригите и дамите,

и с онова, което феите умеят, а гувернантките разказват.

Расте душата, а товарът върху раменете

ден след ден все повече тежи и дразни,

тежи и дразни, седмица след седмица, все повече,

с императивите на "е" и "тъй изглежда",

"може" и "не може", порив и самозабрана.

Жестокият живот и наркозата на бляновете

превиват малката душа на стола до прозореца

зад Енциклопедия Британика.

Изтича от дланта на времето невинната душа,

себична, нерешителна, разкривена, куца,

не може повече да странства, нито да отстъпва,

плаши се от топлотата, от предложената добрина,

отхвърля властните изисквания на кръвта,

на сенките си става сянка, призрак в своя мрак,

оставя пръснати книжа във прашна стая,

намира тишина едва подир последното причастие.

            Моли се за Гутериес, жадния за бързина и мощ,

за Буден, разкъсания на парчета,

за този, който трупаше имот,

и онзи, който си вървя по пътя.

Моли се за Флорет, от хрътките разкъсана между тисовете.

Моли се за нас, сега и във рождения ни час.

Превод от английски: Бойко Пенчев 

Animula - душица (Лат.)

Т.С.Елиът, "Песните на Ариел" (2)

Песен за Симеон

(1928)

 

Зюмбюлите на Рим цъфтят във вазите, Владико, а

зимното слънце лази по снежните склонове.

Твърде дълго времето се задържа така.

Животът ми е пламъче, което чака осмъртяващия   вятър

като перце на опакото на дланта.

Прашинки в светлината и спомени, забутани по ъглите,

очакват вятъра, смразяващ мъртвата земя.

            Боже, упокой.

Толкова години вървях из тоя град,

постих и вярвах, давах на бедните,

успокоявах и почитах другите, радвах се на почит и спокойствие.

Никой си не тръгна, върнат от вратата ми.

Кой ли ще си спомни моя дом и къде ли ще живеят синовете ми,

когато дойде време за жалеене?

Ще се обърнат към лисичите леговища и козите пътеки

и ще бягат пред лица и мечове на чужденци.

            Преди да дойде време за камшици, за въжета и скърбене,

Боже упокой.

Преди възлизането към безутешността,

преди да дойде онзи час, в който майката жалее,

сега, когато ражда се смъртта,

нека Младенецът, безмълвното и неизреченото още Слово,

да открие обещаното ни утешение

пред стареца с осемдесет лета, който утре няма да живее.

             Според думата Ти.

Във всяко поколение ще Те възхвалят и ще страдат,

ще бъдат блясък и посмешище,

светлинка след светлинка по стълбата на праведните.

Отвърни от мен мъченическата участ, екстаза на молитвата и мисълта,

отвърни от мен видението на Края.

Боже, упокой.

(А меч ще прониже сърцето ти,

и Твоето).

Изморен съм от живота си и от живота на онези подир мен.

Умирам със смъртта си и със смъртта на онези подир мен.

Отпусни сега раба си, Владико -

дочакалия твоето спасение.

Превод от английски: Бойко Пенчев

Т.С.Елиът, "Песните на Ариел"

Пътуването на влъхвите

(1927)

„Падна се да идваме в студа,

в най-лошия сезон от всички

за пътуване, и то какво пътуване:

вкопани пътищата, времето изяснено,

самата мъртвина на зимата”.

И камилите с ожулени крака, подсечени, заинатени,

лягащи в топящия се сняг.

Понякога със жал си спомняхме

летните дворци по склоновете, балконите

и девойките в коприна, носещи шербет.

После камиларите, проклинащи и мрънкащи,

и бягащи назад, искащи си своите жени и пиене,

и нощните огньове гаснещи, и спането без подслон,

и поселищата мръсни, и градовете враждебни,

и селата мръсни с безсрамни цени:

тежко време ни се падна.

Накрая избрахме да се движим по нощите,

да спим на пресекулки,

с гласове, пеещи в ушите ни,

че всичко туй е лудост.

И тогава на разсъмване се спуснахме във мека долина,

влажна, без сняг, дъхаща на злак,

с течащи води и воденица, биеща по мрака,

три дървета върху ниско небе

и стар бял кон в полето, отдалечаващ се в галоп.

После стигнахме до кръчма с лозови листа над прага,

шест ръце, хвърлящи зар за сребърници на отворена врата

и крака, ритащи изпразнените мехове.

Но тук не знаеха, така че продължихме,

за да пристигнем вечерта, тъкмо навреме

намерихме мястото; беше (ще кажете) удовлетворително.

Всичко това се случи отдавна, спомням си,

и пак бих го направил, но запишете,

това запишете,

това: какво ни водеше тогава,

Раждане или Смърт? Имаше Раждане, определено,

доказано и вън от съмнение. Виждал бях раждане и смърт,

но си бях мислил, че са различни; това Раждане

бе тежко и мъчително страдание за нас, като Смърт, нашата смърт.

Върнахме се в старите си обиталища, в Царствата си,

но вече нямахме покой със старата вяра,

сред чужденци, вкопчени във свойте богове.

Щастлив би трябвало да съм от друга смърт.

                                                                  Превод от английски: Бойко Пенчев

"Песните на Ариел" е поредица от стихотворения, издавани под формата на нещо като коледни картички от "Фейбър" в периода 1927-1931 г. Томас Елиът пише пет стихотворения за поредицата, а после още едно, шесто, двадесет и седем години години по-късно. "Пътуването на влъхвите" е първата му такава коледна картичка.